Подписа договора. Или си на крачка и още не ти се вярва докрай.
Първата седмица след решението е особена. Ходиш напред-назад из апартамента и почваш да го делиш наум: книгите при майка на тавана, зимните якета в кашон у сестра ми, кафемашината — продаваш я, защото там контактите са други. Дележът ми отне повече емоция от самото пакетиране. Преди да тръгна за Лайпциг, две вечери поред подреждах една и съща лавица с книги и не можех да реша кои да взема. Ако и ти зависаш на такива глупости, не си единственият. Само не си внушавай, че отиваш на по-дълга ваканция. Чакат те гишета, срокове и нерви, и колкото по-рано го приемеш такова, толкова по-малко ще те боли после.
Ще ти разкажа как изглежда отвътре.
Седмиците преди да тръгнеш
Извади всички документи наведнъж — диплома, трудова книжка, медицински картони, акт за раждане на децата — и виж кое иска превод и апостил. Апостилът се вади от различни институции според документа (дипломата е едно гише, актът за раждане — друго), а заверен превод оттам често пак трябва да мине през заклет преводач на място. Аз тръгнах три седмици преди полета с усещането, че имам време. Нямах. Точно дипломата, която ми трябваше най-спешно, вися десет дни в една служба, която работи до обяд и в петък изобщо не отваря гишетата. Започни рано.
Жилището е следващата клопка. Изкушаваш се да наемеш нещо отдалеч по снимки, само за да си спокоен преди да тръгнеш. Аз почти го направих за един апартамент в Лайпциг, който на снимките изглеждаше идеален. Колега, който е минал оттам, ми каза да изчакам — кварталът бил до товарна жп линия и нощем не се спяло. Това снимките няма как да ти го покажат. По-разумно е да хванеш нещо временно за първите две-три седмици, а постоянно жилище да търсиш вече на място, след като си обиколил кварталите с краката си и си питал хората от работата кой район върви и кой да избягваш. Внимавай и с парите по жилището — в Германия искат три наема депозит (Kaution), който после се връща бавно и не винаги цял.
Между другото, парите изобщо ги подценяват най-много. Първата заплата идва в края на месеца, понякога чак в края на следващия, а дотогава вече си платил депозит, първи наем, храна, транспорт и сто дребни неща, за които изобщо не си се сетил. Сметни си резерв за поне два месеца напред и го дръж под ръка — карта, с която теглиш навън без безбожни такси, плюс малко кеш в местна валута за първия ден, докато всичко друго още куца. И предупреди банката си, че заминаваш. Иначе на първото плащане в чужбина ще ти спрат картата за подозрителна операция точно когато стоиш на касата с пълна количка. Минал съм го.
Семейството ще ти реагира как ли не. Майка ми не плака — започна да ми пълни буркани с лютеница „за из път“, сякаш отивам на необитаем остров без магазини. Това си беше нейният начин. Кажи им рано и честно, и им дай време, защото и за тях е промяна, не само за теб. Някъде по тези седмици идва и един тих момент, в който ти просветва, че наистина заминаваш. Остави го да дойде сега, у дома. По-добре, отколкото на летището.
Какво да носиш и първите дни
Не пълни три куфара. Повечето неща се купуват на място, а да влачиш багаж през две прекачвания е по-голямо мъчение, отколкото си представяш — аз се разкарвах с 28 кила през Виена и още го помня.
В ръчния багаж задължително:
- всички документи в една папка, оригинали и копия, плюс снимани на телефона;
- лекарствата, които ползваш редовно, и рецепта, ако имаш такава;
- зарядни и преходник, ако държавата е с друг стандарт контакти;
- кеш в местна валута за такси и нещо за хапване по пътя;
- едно нещо от вкъщи, което те успокоява. На мен ми беше една стара тениска, в която спя. Звучи детински, докато не се озовеш сам в празна стая в чужд град.
Първият ден минава в мъгла. Стигаш, намираш къде ще спиш, тялото иска само да легне. Дай си тази вечер — не сядай да решаваш проблеми още от прага. На сутринта си вземи местна SIM или активирай тарифа, защото без интернет в непознат град си наполовина изгубен, и тръгни пеша да обиколиш квартала. Къде е магазинът, аптеката, спирката, фурната на ъгъла. Тъкмо тези дребни неща ме успокоиха най-много в началото, повече от всякакви планове.
Първите седмици и скучната, но важна част
Бумащината не е вълнуваща, но от нея зависи всичко останало, така че стисни зъби.
Започни с адресната регистрация — в Германия се казва Anmeldung и в повечето европейски държави има неин аналог. Трябва да заявиш къде живееш, и то скоро след пристигането, някъде до седмица-две. Звучи като формалност, докато не разбереш, че без този документ не можеш да си отвориш банкова сметка, да се запишеш в здравна каса, понякога дори да подпишеш договор за телефон. От него тръгва всичко. Запиши си час онлайн още преди да си стъпил в страната, ако изобщо се записва така — местата в общината се запълват със седмици напред и опашките са съвсем реални.
Банковата сметка идва веднага след това. Работодателят пита къде да превежда заплатата, а местна сметка ти трябва и за наема, и за сметките. Обикновено искат адресна регистрация, паспорт и трудов договор. На едно гише става за час, на друго те връщат три пъти за някаква подробност, която първия път никой не е споменал. Запасявай се с търпение и носи всичко на хартия — не разчитай на телефона си.
За здравето виж как точно си осигурен (през работодателя, през държавната каса или през частна застраховка) и от кога влиза в сила. Намери си личен лекар отрано, докато си здрав, а не когато вече те присвива нещо в три през нощта. И носи ЕЗОК, ако идваш от ЕС, поне за първите седмици, докато се уредиш в местната система.
Придвижването идва някак от само себе си. Купи си месечна карта, свали приложенията, които ползват местните, и приеми, че първите няколко пъти ще тръгнеш в обратната посока или ще слезеш една спирка по-рано. Нищо страшно — никой не я кара гладко от първия ден.
Човешката страна
Документите ще ги оправиш, рано или късно. По-тежкото е другото, а за него рядко някой те предупреждава.
Езикът изтощава по начин, който не очакваш. Дори да караш английския добре, цял ден да мислиш и да се оправяш на чужд език изцежда нещо от теб. Вечер се прибирах капнал, без да съм вдигал нищо по-тежко от лаптоп. Мозъкът свиква с времето, но в началото си почивай и не се срамувай да помолиш да ти повторят. Свали приложение за местния език и учи по малко всеки ден — двайсетина минути на спирката стигат, за да си поръчаш в пекарната без да се потиш и да схванеш какво ти подвиква съседът отдолу за боклука.
И ще ти домъчнее за вкъщи. Странното е, че рядко идва на големите празници — по-скоро те хваща неподготвен в средата на седмицата, заради някаква дреболия. Една осветена кухня от улицата, миризма, която ти напомня нещо. Това е носталгията и не означава, че си сбъркал избора. Първите седмици всичко е ново и те носи, после идва спадът, после полека се изправяш пак. Помага да знаеш, че горе-долу всеки минава по същия път.
Намери си хора. Колеги, сънародници, някой от залата, съквартирант — който и да е, стига да говори с теб на живо. Самотата в чужд град е тиха и пълзи бавно, а лекът е до глупост прост: да имаш с кого да изпиеш едно кафе в събота. Казвай „да“ на поканите в началото, дори когато ти се седи вкъщи. Точно тогава най-много трябва да излезеш.
Ако водиш семейство
Тук кога точно ще тръгнеш решава много. Често е по-разумно ти да заминеш пръв, да стъпиш на крака, да намериш жилище и да схванеш как вървят нещата, и чак тогава да доведеш партньора и децата. Месец-два сам се преглъщат по-лесно, отколкото четирима души, хвърлени в хаоса наведнъж.
С децата гледай училището отрано — местата свършват бързо, а в почти всяка свестна образователна система има подготвителни класове по езика (в Германия ги наричат Willkommensklassen). Питай за тях. Децата се нагаждат по-бързо от нас, това е добрата новина, но първите месеци ще са им тежки и ще си го изкарват на теб вкъщи всяка вечер. Имай търпение. И не забравяй партньора, който идва „заради теб“ и оставя работата и приятелите си — той понякога го понася най-трудно, само че по-тихо. Докато ти тичаш по гишетата, той седи сам в апартамент, в който не познава никого.
А сега хубавото
Идва ден, в който всичко това спира да е усилие. На мен ми се случи някъде около четвъртия месец. Хванах се, че се движа из града без да поглеждам в картата. Поръчах си кафето на немски, без да репетирам изречението наум преди това. Имах си вече квартален магазин, място, където ходя в неделя сутрин, хора, които ме поздравяват. Лайпциг, който в началото ми беше чужд и леко страшен, някак тихомълком беше станал мой.
Не помниш точно кога се случва. Просто един ден усещаш, че когато се прибираш вечер, вече се прибираш вкъщи.
Ако искаш по този път да има кой да ти подаде ръка — с документите, жилището и хилядата дребни въпроси, които изникват — затова сме тук.
Нуждаете се от помощ с подбор, документи или релокация?
Свържете се